–        Да загубите два дни от морето ? – чудя ви се

–        Трябваше да изчакаме Бисер ? – обясняват ми  те

–        Ами той на колко на, 22 – по голям мъж от мен е станал ?! – настоявам аз

–        Остави хората на мира – прекаляваш ?!  - кастри ме жена ми

–        Добре де, Милена можеше да дойде с нас ? – дотолкова не мога да ги разбера че продължавам да питам

–        Да я пусна на триста километра с автобуса ? – Жана и преди си беше такава

–        Само осемдесет. Ааа…. чичо Камен каза че ще ме вземе от Ловеч ?! – намесва се и Милена – дъщеря им

–        Да , щях да дойда и до Сомовит, ама нали видях колко е разбит, пътя ?! – няма за какво да се оправдавам, а сякаш го правя.

–        Стига глупости Камене, да ти създавам затруднения – как ме виждаш ?  -   възмущава ми се Стефан

  Това били северняците българи, по теорията на жена ми. По-студени и прагматични от      „южняците” . Не знам, аз съм расъл по средата.

 От години не бяхме ги виждали тези наши  познати.

 Бяхме до Ловеч, ей така за идеята. И им звъннах, хем децата да видят Дунава. И се видяхме .  „Заведох” ги на  Крушунския водопад  и там уговорихме морето.

Как ли ни виждаха отстрани? Със Стефан ни събра работата – твърде различни сме ?!

Да даде двадесет хиляди за  кола – и без да го питам, то се вижда.

–        Страхотна кола сте си взели, има и бордови компютър, нали  ?

–        Познаваш ме , има разбира се, ела да ти я покажа !

Четири годишна, взех я от един – ей не отстъпи от цената, а аз се бях омагьосал?!

Оборудвана с всичко.  Не заслужавам ли и аз най-доброто?

–        Разбира се че заслужаваш ? – не лъжа,  Стефчо си е кадърен

И почнахме със салатите и  ракията. Поставяхме липсващи парчета в пъзела на животите си.

Какво са направили от Милена .

Не бях я виждал откакто си тръгнаха към Плевен.

Изящна като лък и остра като стрела. Много остра, само да опъне тетивата.

–        Какво спортуваш , Миленче ? – дали изобщо ще ми отговори

–        Ходи на танци ?  - със секунда по рано ми отговаря Жана

–        Мога да говоря ? – остри се Милена.

Искам и джогинг ама  ?  Твоя приятел не ме пуска, сама ? Утре сутринта  ще ..

–        Да си ги нямаме тия ? – нерви се Стефан, други са сега времената.

–        Все нещо ти е виновно ?  - не отстъпва Милена

–        Казах , не !

–        Аз ще отида с нея ? – ако ме иска

–        Добре чичо Камене ! Ама рано в 6.

…………………………………………..

Милена е ослепителна до съвършенство. Просто е съвършена.

–        Миленче аз ще остана и бавно ще те следвам?!

–        Далече ли е до края ?

–        Два километра , ще те чакам на средата !

Толкова е красиво наоколо , че за равновесие,  само за равновесие

   чадърите са от край до край. И са скъпи.

–        Ще постоя под чадъра, мила , безплатно ?! – чувам пред мен женски глас.

 Хубава и гола. И гола и хубава.

–        Добро утро ! – поздравявам Красотата аз

–        Добро да е ?

–        Най-красивия плаж който съм виждал ? – и пак не лъжа

–        Значи нищо не сте видели ?!

–        Мисля , че видях достатъчно ? – мигам уж от слънцето

–        Знам !

–        И откъде знаете

–        Личи си , успелия мъж. Питието което пие е много на години в сравнение с момичето с което тича.

–        Пия сунгурларска  гроздова с приятели !

–        Често ли ? – закача се тя.

–        Сега, един път повече, надявам се ?!

–        Утре ще „бягаш” ли ?

–        Вредно е и …?  - смея се аз

–        Ела тогава да поговорим ?

–        Добре !?

–        Познаваш ли я ? – можела и да се усмихва Миленчето ?

–        Да ! – смея се аз

–        България е малка ! - залива се от смях Милена

–        Мисля ,че не  е. Дано го разбереш Милена !?

  

  

Онова чувство...,че познаваш някого съвсем добре,независимо ,че е пред теб от пет минути,или си разменил с него няколко изречения без дори да си го виждал.

Случайни и неслучайни и незабравими срещи :)