-         България е малка страна и ... ! – чета по устните на жената в поредното сутрешно бистрене на нещата .

-         Тая , дето се изявява във всички телевизии ...?! – веднага ескалирам гневно аз

-         Съжалявам госпожо , но не искам и да ви зная ... ! – йогистки се поправям веднага.

-         Какво , какво  Камене ? – смее ми се Митака и си дръпва сладко от цигарата .

-         Аман от тъпи шматки с микрофон и трибуна !? – още ми е гневно , направо яростно .

-         България е толкова голяма , колкото са големи ... ! – високопарнича срещу Митака и си оправям дишането .

-         Това са хора ... ? – започва бавно Митака .

-         Тецаджии  ! – прекъсвам го невъзпитано аз .

-         Защо тецаджии ? – чуди се Митака

-         Ами познавам такива !? От къщи , на автобуса в ТЕЦ-а , и обратно .    И така цял живот .

-         Сигурно ходят и другаде ?! – филолософи Митака .

-         Ходят  те , тецаджийска каста ! – непримирам аз .

-         Сещам се за заводския дух на баща ми ?! – явно ще ми разказва Митака .

Вицовете , лафовете , закачките и футбола в обедната почивка . И така докато през осемдесетте , Тодор Живков не призова населението да се самозадоволява . И селянинът в баща ми се събуди . И той , шлосера седми разряд си купи кон и си направи каруца . Без да искам , и мен ме вкара в неговата игра .

Ритаме футбол в махалата , но аз напускам по някое време , яхвам велосипеда и минавам през всички хлебарници на Котел , според реда в който ги зареждат с хляб . Блъсканица , опашки , че дават по два хляба на човек . Що типов хляб изядоха прасетата .

-         Позната ми е тази история ? – шегувам се с Митака аз .

-         А сега и  историята !

Като дойдеше Коледа , и кой като нас . Колим не едно , а  две прасета .

Бащата се кефи , аз какво да правя , участвам , братчето се върти около баща ни , на тати наследника .

Малко преди това прочетох някъде , много четях тогава , една рецепта .

Нали знаеш на прасе какво се готви , а Каменчо ?

-         Разбира се , осмянка със зеле ? – отговарям веднага аз .

-         И ти си „бир парче” селянче като мен Камене !

-         От с. Лиляк Търговишко ! – влизам му в тона аз .

-         Та запомних за рецептата – „сушена осмянка” , за мезе ! И разправям на бащата , врънкам го да направим . На второто прасе ми уйдиса на акъла . Когато се получи , беше един от малкото пъти когато го видях да ме обича . Минаха години и един ден браточката ми разправя за някаква рецепта . Ха , той в живота си е прочел само книгата „Как да правим домашно вино и ракия” . Не я бил чел , казал му я един стар котлянин , мой учител по НВО в гимназията . На раздумка и салатка я написали на мазния вестник – „сушена осмянка”, стар котленски деликатес . Браточката така ми износваше и дрехите като се замисля сега – е , много си го обичам .

-         Интересно ? – заинтересува ме вече накъде бие Митака .

-         Минаха още години Каменчо , знаеш бях в Испания – гастарбайтер .

При братовчеда в Малага . Той готвач от класа ,работеше в италиански ресторант в Нерха , а аз в един автосервиз , момче за всичко .

И късно вечер си пийвахме по чупито испанска анасонка и замезвахме с пица за 12 евро , разрешаваха на братовчеда да си взима една за в къщи .

Гледам една вечер , отгоре на пицата едни познати колела от някакъв деликатес . Сезирам братовчеда за котленското мезе , и той му казва „името” – италиански деликатес , и пицата на негово име ?

-         А сега де ?  И ?

-         Какво , и ? Това лято , влязохме за малко в Румъния .

В първия магазин в който влязох , за да разгледам етикетите на водата им , го имаше същия деликатес !

Разбра ли , усети ли Каменчо !?

-         Усетих ! Миризма на кисело зеле , от мазите на „андижан” !? – хиля се на Митака да го подразня .

-         И това е България , Камене !